you taste like the sky 'cause you look like rain;

- Какъв ми е проблемът ли? Винаги си вярвала само на себе си, Тия. Грешка, това всъщност е твоят проблем.

Думите се въртяха в главата ѝ, попиващи всяко кътче на замъгленото ѝ съзнание. Отекнал в главата ѝ спомен, изплуващ всеки ден. Празната бутилка скоч на масата до нея се търкулна, разливайки последните капки. Опитваше се да избяга от мислите и чувствата си толкова усилено, но никога не успяваше. Цигареният дим пареше дихателните ѝ пътища чак до дробовете, но сякаш болката беше нещо напълно нормално за нея. Тя не изпадаше в депресивни състояния и кризи за разлика от повечето си познати. Не. Спокойната ѝ личност не беше свикнала на подобни неща. За сметка на това, Тияна е в постоянна тъга и меланхолия от живота. Но това ѝ харесваше. Откриваше странен чар в това да те боли, в това да си тъжен. Точно тогава е моментът, когато откриваш смисъла на живота. Болката се беше превърнала в постоянна нейна спътница в живота, която Тия познава във всяка светлина.
- Е, Тереза, разкажи ми нещо повече за себе си.
Изречението на симпатичния мъж, седящ на стола срещу нея, я извадиха от моментния транс, в който бе попаднала. Какво по дяволите правеше? Поредното фалшиво име, поредната безсмислена вечер, в която се опитваше да запълни самотата с някакъв непознат. Не, че имаше против забавлението, но отдавна бе надраснала тези "еднонощни" преживявания. Лъжеше за това как се казва. Знаеше, че ако спомене името си, има опасност да се досетят коя е. Тези семейни скандали ѝ бяха дошли до гуша. Не искаше да има нищо общо с черния бизнес или мафията, затова винаги е стояла настрана.
- Не мисля, че има нужда да ти казвам, каквото и да е било, Скот. Не ти ли харесва да съм една мистерия? Да не знаеш нищо.
Такава си и беше - мистерия. Когато се абстрахираше от постоянната апатия, налегнала живота ѝ, е същинска огнена жена. Само така можеше да се опиша. Доближи се плавно до него и устните ѝ намериха неговите за няколко секунди.
- Знам достатъчно за теб. И, уверявам те, знам много неща на този свят, знам много неща за живота, но нямам никаква представа как изпълваш цялото ми тяло с електричество всеки път, когато ме докоснеш.
Многозначителна усмивка разкраси лицето на Тия, докато тя неволно въртеше празната чашка пред себе си. Погледна го с пламъчета, играещи в очите. Хипнотизира те. Сякаш я поглеждаш и в мига, в който дълбоките ѝ сини очи срещнат твоите, си в транс. Напълно си ѝ подвластен и тя може да прави с теб, каквото пожелае: обича те, мрази те, изкарва те извън нерви с безкрайния си инат и нахално държание, но изведнъж я намираш отново легнала до теб, сгушена като малко дете в прегръдките ти. Точно поради тази причина винаги става нейното. Няма две мнения, когато Тияна участва в спор. Поиска ли нещо, пожелава го. За нея не съществува думата "не". Може би заради това, когато я чуе, тя се вбесява и прави всичко възможно, за да ти докаже, че за нея "не" не съществува. Свободната ѝ непокорна душа те обърква всеки път.
Не всеки мъж виждаше това в очите ѝ. Трябва да си умен, за да забележиш вътрешната красота. Явно и Скот беше такъв. Ненаситен на целувките ѝ, той се доближи отново до нея, но беше грубо отхвърлен.
- Върви си, махай се. Не искам да си тук, не искам да съм с теб.
Спокойният тон на Матюс заблуди мъжа, оставяйки го да си мисли, че русокоската се шегува. Затова и Скот се засмя, повдигайки рамене.
- Не ти ли казах да се махаш ВЕДНАГА? - тя рязко стана, повишавайки децибелите.
Настроения, преплитащи се настроения. Палитра от емоции. Такава беше Тияна. Неовладяна стихия, бушуващ пожар, буреносно торнадо.
Ядосан и нищо неразбиращ, Скот тръшна вратата на заведението зад себе си, като остави Тия сама. Това искаше. Самота. Пълна самота, прегърнала я в студените си обятия.  

Мястото беше до болка познато. Задименият въздух нахлуваше в белите ти дробове още в момента, в който отвориш скърцащата врата на бара зад ъгъла. Приглушената светлина идваше от две кръгли лампи - едната бе над масата за билярд, а другата зад барплота. Масите и столовете бяха дървени, придаващи уют.
Четири сутринта.
Личеше си по празната бутилка, за която вече споменах.
След последното дърпане, клепачите ѝ натежаха и светлините от осветителните тела се сляха в една единствена - пълен мрак.

-"Завинаги" не означава нищо, когато нямаш нищо. Затова просто трябва да дишаш, да контролираш емоциите си и да вървиш напред. Да, безнадеждна съм, но с какво си по-добре ти? С нищо. Най-трудният момент в живота ти е когато разбереш, че живееш в илюзия. Илюзия: градиш планове за бъдещето, мечтаеш и обитаваш несъществуващата реалност, която изпълва единствено празното ти съзнание, устремило се към нея. Цял шибан живот. Радвам се, че го разбрах на двадесет. Любовта не съществува. Не е полезна никому за нищо. Така или иначе рано или късно приключва. Любовта е именно тази, която се опитваше да ме убива и с прискърбие си признавам, че ми харесваше. Толкова сладко мъчение, от което имах нужда. Всеки миг. Предпочитам да умра, давейки се от любов, от колкото да живея без нея. Не съжалявам, че съм я изпитала. Това ме промени напълно. Съжалявам единствено, че свърши.